За баба ми и фасула... Баба ми вареше фасул в делва. Не знам дали младите изобщо знаят какво е делв

За баба ми и фасула... Баба ми вареше фасул в делва. Не знам дали младите изобщо знаят какво е делва – глинен съд, тежък, грозен, невъзможен за измиване. Но фасулът от него имаше вкус, какъвто никога повече не съм ял. Тя не мереше нищо. Нямаше рецепти, нямаше грамове, нямаше таймери. Просто знаеше. Ръцете ѝ знаеха. Поколения преди нея бяха варили същия фасул в същите делви и знанието беше в кръвта ѝ. Когато баба ми почина, делвата остана в мазето. Никой не знаеше какво да я прави. Майка ми опита веднъж да свари фасул в нея – излезе друго. Не лошо, но друго. Сега ядем фасул от консерва. Или от ресторанта – подреден красиво, с чубрица отгоре, с препратка към традицията. Но не е същото. Никога няма да е същото. Не защото консервата е лоша. А защото липсва баба ми. Липсват ръцете ѝ. Липсва делвата. Липсва времето, когато нещата се правеха бавно и с любов. Смилянският фасул е прочут. Туристите идват, опитват, снимат. Но истинският фасул – този от делвата, този с поколения в себе си – него вече го няма. Остана само споменът. И той, като всичко, бавно избледнява.