"За снега, който го няма" Някога зимата идваше без покана. Събуждахме се през декември и светът беше

"За снега, който го няма" Някога зимата идваше без покана. Събуждахме се през декември и светът беше бял – тих, чист, безкраен. Децата строяха снежни човеци пред блоковете, а възрастните мърмореха за лопатите и парното, но в очите им имаше нещо топло. Сега чакаме снега като чакаме писмо, което може и да не дойде. Гледаме небето, проверяваме прогнозите, надяваме се. А когато падне – ако падне – бързаме да го снимаме, да го запечатаме, сякаш ще изчезне утре. Защото често изчезва. Пампорово работи с изкуствен сняг. Децата карат ски по бяла лента сред кафява земя. И всички се правим, че това е нормално. Не е. Не защото съм носталгик. А защото когато една планина забрави как да бъде планина през зимата – това вече не е климатична промяна. Това е краят на нещо. Родопите са оцелявали хилядолетия. Оцелявали са траки, римляни, османци, комунисти. Но дали ще оцелеят топлите зими? Не знам. Знам само, че утре пак ще погледна небето. И пак ще се надявам да падне сняг. Истински. Бял. Студен. Като едно време.